Баща ми беше майор и се казваше Низамеддин. През годината, в която се оженил за майка ми, го изпратили в Диарбакър и вече не се върнал в Истанбул. От Диарбакър бил преместен в Мосул, от Мосул в Хенекин, а оттам в Багдад и Кербеля...
Казват, че майка ми приличала на мене. Особено на една снимка, останала от годината на женитбата й с татко, където тя е сякаш мое копие. Но бедната мама в здравословно отношение никак не приличала на мен. Била много слаба. Натурата й не е могла да понесе безкрайните пътувания, суровия планински климат и жарещата пустиня. Освен това, изглежда, тя е страдала от някаква болест. Но през целия си съпружески живот бедната мама се е старала да я крие... Какво друго можела да направи? Тя много обичала татко и се страхувала да не я отделят насила от него.
Баща ми, който се отдалечавал все повече и повече от Истанбул, казвал на мама при всяко преместване:
— Да те изпратя поне за един сезон, за два месеца при майка ти. И тя горката е стара... Кой знае колко много й се иска да те види!
Но майка ми почвала да протестира:
— Така ли се уговорихме? Нали щяхме да се върнем заедно в Истанбул?
А за болестта си възразявала:
— Нищо ми няма... Малко съм уморена... Преди два дена имаше промяна във времето, от това е, ще ми мине.
