Преди около десетина дни една от най-запалените почитателки на "Листопад" Soya-fen бе на тридневна екскурзия до Истанбул. И въпреки лошото време е успяла да си прекара добре. Ето от първо лице разказа и за това листопадско пътешествие...
Здравейте! Докато си почина от пътуването, докато изгоня настинката, ето че станало вторник.
Започвам от началото. Четвъртък вечерта тръгнахме от Варна с един леко попрехвърлил годинките автобус с тесни и неудобни седалки. В момента, в който разбрах, че ще има няколко свободни места, веднага си грабнах чантичката и се метнах на задната седалка, където вече се беше разположил на три седалки обемист (като мене) мъжага. Направих се, че не забелязвам негостоприемния му поглед и се задоволих с останалите две седалки. По-късно през нощта една госпожа се опита да развали идилията ни, но място за трети нямаше и тя бе принудена да се откаже. Няма да ви описвам как прекарах нощта, само ще кажа, че това е последното ми нощно пътуване в седнало положение, което предприемам.
Пътувахме без проблеми и рано сутринта пристигнахме в хотела схванати, замаяни и недоспали. Истанбул ни посрещна студен, облачен и дъждовен.
Стаите не бяха готови, затова си оставихме багажа в багажното на рецепцията, закусихме и тръгнахме на полагащата ни се по програма пешеходна обиколка на Истанбул. От хотела до Капалъ Чарши ни делеше само една трамвайна спирка. Междувременно чевръстите амбулантни търговци бяха наизлезли по улиците и бързо се сдобих с едно найлоново чадърче, за да се предпазя от студения дъждец. От умората и недоспиването студът и мокротата се усещаха с тройна сила. Въпреки всичко следвахме усърдно нашия екскурзовод и слушахме с внимание беседата. Преди да стигнем Капалъ Чарши, най-древния и най-голям покрит пазар в Европа - така да се каже първият мол - минахме покрай университета Лалели.
Една спирка по-надолу вече бяхме при Синята джамия (Султанахмет).
Тълпата от туристи беше невъобразима. Във вътрешния двор имаше огромен кръг - опашка от чакащи групи. Междувременно дъждът се усилваше и аз се отказах да следвам нашата група в Синята джамия и Св.София, тъй като вече ги бях посещавала миналата година. Отидох на обяд в един ресторант срещу входа към двореца Топкапъ, който по програма трябваше да посетим в 12:30 ч. По пътя към ресторанта, който е на 100 метра по-надолу от Св.София и Султанахмет започна да се излива пороен дъжд, придружен от студен вятър. Преджапвайки локвите по паважа, докато притичам до ресторанта, опитвайки се да задържа чадъра да не се обърне наопаки под напора на вятъра (горкият чадър издържа на лошото време точно два дена, след което завърши краткия си живот разкъсан и изпочупен в кофата за боклук) станах вир-вода. Впрочем лошото време не спираше ентусиазма на многобройните туристи, които щъкаха във всички посоки закрити с чадъри, качулки, пелерини, найлонови торбички и с мокри до коленете крака.
Наближи време за обиколката на Топкапъ и се придвижих до входа с билетните каси. Студеният дъжд продължаваше, от време на време проехтяваха силни гръмотевици.
Наложи се да мръзна с прогизнали крака пред касите час и половина, тъй като групата беше закъсняла сред навалицата и дъжда. Най-накрая дойдоха и обиколката на стария султански дворец започна.
Направих доста снимки там, когато успявах да откъсна очарованите си очи от прекрасните сводове и куполи, разноцветни прозорци, пищно изписани стени и фаянсови композиции. Топкапъ е първият султански дворец, построен още през 15 век. Няма да се впускам в подробности, защото констатирам че в стремежа си да напиша нещо увлекателни и интересно, се получава също и доста дълго. Който се интересува, може да намери повече информация и снимки в Интернет.
Въпреки че бях подгизнала и измръзнала, с утехата че по-лошо от това не може да стане, останах да разглеждам двореца дълго време, на почивки. Влязох и в султанския харем.
Стана ми забавно да констатирам че в харема всички униформени пазачи бяха всъщност... пазачки.
Всички служители на реда в харема бяха от женски пол. С едно примижване на очите фантазията ми ме прехвърли 2-3 века назад и ето че вместо в униформи ги виждах в пищни шалвари, покрити с ефирни воали и святкащи над пъстри фереджета очи.
Вечерта посетих автентична суфи церемония - "сема" - на въртящи се дервиши. По време на церемонията не се позволяваха снимки, така че нямам снимков материал от там.
Прибрах се в хотела към 23 ч. с намерението да си отспя. За съжаление не успях да си почина заради жената, с която деляхме стаята, затова за втората нощувка поисках самостоятелна стая. На другия ден - събота - бях уморена и настинала. Жалко, че в хотела нямаше хамам или сауна.
В събота времето продължаваше да е хладно, мокро, ветровито и облачно. Разучих маршрута до къщата на Али Ръза в Гугъл. Заради студения вятър се забрадих с копринения шал, който обикновено нося около врата и ето, че се слях напълно с декора. Отидох с трамвая до Кабаташ, крайната спирка, откъдето се качих на ферибота за Юскюдар (на азиатския бряг) за скромната сума от лира и половина, което ще рече левче и половина.
На пристанището ме упътиха кой автобус да взема и къде да сляза. На спирката се наложи да попитам двама любезни полицаи за улицата "Шемши бей", която всъщност се нарича "Шемши ефенди". Посочиха ми една тясна стръмна уличка и при вида на познатите павета, сърцето ми подскочи. Вървейки по улицата към номер 9, съвсем скоро се озовах пред виолетовата къща на Оуз и Лейля.
На пет крачки по-нагоре се виждаше познатият висок зид с кирпичен цвят и голямата желязна порта... За съжаление затворена. Покривът на къщата едвам се виждаше зад високия зид.
Не посмях да безпокоя собственика. Помотах се пред къщата с трепетно сърце, направих няколко снимки и заслизах неохотно обратно към пристанището. От другата страна на Босфора се помотах по Египетския пазар, после продължих пеша до Синята джамия, където спрях да си почина и да се стопля с чаша горещ салеп.
Разходих се и по Капалъ Чарши точно преди да затвори. В един магазин за турски специалитети близо до хотела накупих разноцветни локуми и пишмание, а баклавата оставих за последния шопинг преди границата в Лозенград, както ни обеща водачката (което за съжаление не се осъществи, защото поради затваряне на граничния пункт на Малко Търново в неделя вечерта, трябваше да променим програмата и да влезем през Лесово).
В неделя вече бях по-добре. Натоварихме рано сутринта багажа в автобуса и тръгнахме за Принцовите острови.
Наричат се така, защото на тях са били заточавани неудобните за властта особи от царска кръв. От девет острова само четири са обитаеми, застроени най-вече с ваканционни вили и апартаменти.
Слязохме на един от тях, разгледахме и обядвахме. В една сладкарница хапнах една разкошна сочна паста, шоколадова на вид, но и сиропирана, с вкус в който се смесваха ароматите на меда, канелата, ванилията и какаото. След това на тръгване се отбихме в един огромен мол. Седнах в кафето на входа да си набавя необходимата доза кофеин и се заговорих с едно младо местно момиче, което така ме хареса, че ме почерпи с кафе, т.е. плати на своя сметка кафето, което си бях поръчала. Направихме си заедно снимка. Разгледах мола, пазарих това-онова и потеглихме за България. Въпреки промяната в маршрута пътувахме без проблеми и към 2 ч. през нощта бяхме във Варна.
За съжаление нито носех баклава, нито някой от съфорумците ме чакаше, както беше обещала алабала&Ники. ;)
Тук можете да видите всички снимки.
N.B. Снимката на Синята джамия е взета от Интернет. Не съм правила снимки там, защото не влязох, валеше като из ведро и имаше голяма навалица. Снимката на чашата със салеп също е взета от Интернет за илюстрация.
Започвам от началото. Четвъртък вечерта тръгнахме от Варна с един леко попрехвърлил годинките автобус с тесни и неудобни седалки. В момента, в който разбрах, че ще има няколко свободни места, веднага си грабнах чантичката и се метнах на задната седалка, където вече се беше разположил на три седалки обемист (като мене) мъжага. Направих се, че не забелязвам негостоприемния му поглед и се задоволих с останалите две седалки. По-късно през нощта една госпожа се опита да развали идилията ни, но място за трети нямаше и тя бе принудена да се откаже. Няма да ви описвам как прекарах нощта, само ще кажа, че това е последното ми нощно пътуване в седнало положение, което предприемам.
Пътувахме без проблеми и рано сутринта пристигнахме в хотела схванати, замаяни и недоспали. Истанбул ни посрещна студен, облачен и дъждовен.
Стаите не бяха готови, затова си оставихме багажа в багажното на рецепцията, закусихме и тръгнахме на полагащата ни се по програма пешеходна обиколка на Истанбул. От хотела до Капалъ Чарши ни делеше само една трамвайна спирка. Междувременно чевръстите амбулантни търговци бяха наизлезли по улиците и бързо се сдобих с едно найлоново чадърче, за да се предпазя от студения дъждец. От умората и недоспиването студът и мокротата се усещаха с тройна сила. Въпреки всичко следвахме усърдно нашия екскурзовод и слушахме с внимание беседата. Преди да стигнем Капалъ Чарши, най-древния и най-голям покрит пазар в Европа - така да се каже първият мол - минахме покрай университета Лалели.
Една спирка по-надолу вече бяхме при Синята джамия (Султанахмет).
Тълпата от туристи беше невъобразима. Във вътрешния двор имаше огромен кръг - опашка от чакащи групи. Междувременно дъждът се усилваше и аз се отказах да следвам нашата група в Синята джамия и Св.София, тъй като вече ги бях посещавала миналата година. Отидох на обяд в един ресторант срещу входа към двореца Топкапъ, който по програма трябваше да посетим в 12:30 ч. По пътя към ресторанта, който е на 100 метра по-надолу от Св.София и Султанахмет започна да се излива пороен дъжд, придружен от студен вятър. Преджапвайки локвите по паважа, докато притичам до ресторанта, опитвайки се да задържа чадъра да не се обърне наопаки под напора на вятъра (горкият чадър издържа на лошото време точно два дена, след което завърши краткия си живот разкъсан и изпочупен в кофата за боклук) станах вир-вода. Впрочем лошото време не спираше ентусиазма на многобройните туристи, които щъкаха във всички посоки закрити с чадъри, качулки, пелерини, найлонови торбички и с мокри до коленете крака.
Наближи време за обиколката на Топкапъ и се придвижих до входа с билетните каси. Студеният дъжд продължаваше, от време на време проехтяваха силни гръмотевици.
Наложи се да мръзна с прогизнали крака пред касите час и половина, тъй като групата беше закъсняла сред навалицата и дъжда. Най-накрая дойдоха и обиколката на стария султански дворец започна.
Направих доста снимки там, когато успявах да откъсна очарованите си очи от прекрасните сводове и куполи, разноцветни прозорци, пищно изписани стени и фаянсови композиции. Топкапъ е първият султански дворец, построен още през 15 век. Няма да се впускам в подробности, защото констатирам че в стремежа си да напиша нещо увлекателни и интересно, се получава също и доста дълго. Който се интересува, може да намери повече информация и снимки в Интернет.
Въпреки че бях подгизнала и измръзнала, с утехата че по-лошо от това не може да стане, останах да разглеждам двореца дълго време, на почивки. Влязох и в султанския харем.
Стана ми забавно да констатирам че в харема всички униформени пазачи бяха всъщност... пазачки.
Всички служители на реда в харема бяха от женски пол. С едно примижване на очите фантазията ми ме прехвърли 2-3 века назад и ето че вместо в униформи ги виждах в пищни шалвари, покрити с ефирни воали и святкащи над пъстри фереджета очи.
Вечерта посетих автентична суфи церемония - "сема" - на въртящи се дервиши. По време на церемонията не се позволяваха снимки, така че нямам снимков материал от там.
Прибрах се в хотела към 23 ч. с намерението да си отспя. За съжаление не успях да си почина заради жената, с която деляхме стаята, затова за втората нощувка поисках самостоятелна стая. На другия ден - събота - бях уморена и настинала. Жалко, че в хотела нямаше хамам или сауна.
В събота времето продължаваше да е хладно, мокро, ветровито и облачно. Разучих маршрута до къщата на Али Ръза в Гугъл. Заради студения вятър се забрадих с копринения шал, който обикновено нося около врата и ето, че се слях напълно с декора. Отидох с трамвая до Кабаташ, крайната спирка, откъдето се качих на ферибота за Юскюдар (на азиатския бряг) за скромната сума от лира и половина, което ще рече левче и половина.
На пристанището ме упътиха кой автобус да взема и къде да сляза. На спирката се наложи да попитам двама любезни полицаи за улицата "Шемши бей", която всъщност се нарича "Шемши ефенди". Посочиха ми една тясна стръмна уличка и при вида на познатите павета, сърцето ми подскочи. Вървейки по улицата към номер 9, съвсем скоро се озовах пред виолетовата къща на Оуз и Лейля.
На пет крачки по-нагоре се виждаше познатият висок зид с кирпичен цвят и голямата желязна порта... За съжаление затворена. Покривът на къщата едвам се виждаше зад високия зид.
Не посмях да безпокоя собственика. Помотах се пред къщата с трепетно сърце, направих няколко снимки и заслизах неохотно обратно към пристанището. От другата страна на Босфора се помотах по Египетския пазар, после продължих пеша до Синята джамия, където спрях да си почина и да се стопля с чаша горещ салеп.
Разходих се и по Капалъ Чарши точно преди да затвори. В един магазин за турски специалитети близо до хотела накупих разноцветни локуми и пишмание, а баклавата оставих за последния шопинг преди границата в Лозенград, както ни обеща водачката (което за съжаление не се осъществи, защото поради затваряне на граничния пункт на Малко Търново в неделя вечерта, трябваше да променим програмата и да влезем през Лесово).
В неделя вече бях по-добре. Натоварихме рано сутринта багажа в автобуса и тръгнахме за Принцовите острови.
Наричат се така, защото на тях са били заточавани неудобните за властта особи от царска кръв. От девет острова само четири са обитаеми, застроени най-вече с ваканционни вили и апартаменти.
Слязохме на един от тях, разгледахме и обядвахме. В една сладкарница хапнах една разкошна сочна паста, шоколадова на вид, но и сиропирана, с вкус в който се смесваха ароматите на меда, канелата, ванилията и какаото. След това на тръгване се отбихме в един огромен мол. Седнах в кафето на входа да си набавя необходимата доза кофеин и се заговорих с едно младо местно момиче, което така ме хареса, че ме почерпи с кафе, т.е. плати на своя сметка кафето, което си бях поръчала. Направихме си заедно снимка. Разгледах мола, пазарих това-онова и потеглихме за България. Въпреки промяната в маршрута пътувахме без проблеми и към 2 ч. през нощта бяхме във Варна.
За съжаление нито носех баклава, нито някой от съфорумците ме чакаше, както беше обещала алабала&Ники. ;)
Тук можете да видите всички снимки.
N.B. Снимката на Синята джамия е взета от Интернет. Не съм правила снимки там, защото не влязох, валеше като из ведро и имаше голяма навалица. Снимката на чашата със салеп също е взета от Интернет за илюстрация.
1 коментар:
Браво! Много живописно си пресъздала обстановката в Истанбул. Бях в този мегаполис през септември и през моите очи всичко изглеждаше точно така.
Публикуване на коментар